Краят на 7ми век, един от значимите периоди на Земята, този на Великото Преселение на Народите.
Най-малкият син на великия Хан Кубрат, Аспарух, поведе хората си, всичко на всичко около 5 хиляди човека, покрай бреговете на морето в посока Запад, Юго-Запад. Неясно защо този потомък на древен народ, възникнал в сърцето на необятната Азия, в полите на величествения Хиндукуш, избра точно западния път. Западът беше нищо в съзнанието на българите тогава. Нямаше нито песни, нито легенди, нито знания за красоти или герои - абсолютното нищо, което да идва от Запад и да има някаква ценност. Но по волята на съдбата младият хан Аспарух посочи точно този път. Беше си въобразил, че точно там, на Запад, е бъдещето на народа му. Или пък, защото бе най-малък, на него се падна посоката, която обещава най-слаба вероятност за успех...
Преходът беше тежък. През необятността на сегашна Украйна, Молдова, Блатата на Дунавската делта. Не бе рядка гледка по онова време да се видят народи от дълбините на Азия да проточат двойни тройни, петорни колони с километри, някои с десетки километри, някои толкова дълги, колкото е широк хоризонта, поели по пътя си на Запад.
Какво ли имаше толкова в този Запад? Там беше Рим - Източния и Западния, най-грандиозното общо дело на човека до този момент. Първо по пътя идеше Източния Рим - Византия, империя, наследила всичкото от Западния Рим, но и също така поучила се от грешките му.
Обратно на българите! Колоната им беше малка. Една от най-късите и най-тесни. Което като начало беше зле. Народи с далеч по-дълги и широки колони не успяваха, та тези ли. В началото беше хана. след него около 300 боили, след тях семействата им. След това следваше простолюдието. Между първенците и простолюдието яздеше конницата.
Пътят се оказа по-труден, отколкото хана го мислеше. Той и много малко близки до него бяха осведомени (доколкото е възможно) за красотите, богатствата и добрия климат на земите, накъм които се бяха запътили. Не се знае, към момента на тръгване, доколко им беше известен факта, че повече от 300 племена преди тях бяха опитали да се загнездят на същото място. И всички се бяха проваляли.
Но някъде по пътя, наред с несгодите ги застигна и това знание. Трудностите на пътя започнаха да си казват своето - червея на съмнението задълба в душата на хана. В един момент увереността и твърдостта му се пречупи. Като тръстика. Преходът причиняваше на самият него малко физически лишения. Но го изправи пред задачата да поддържа духа на хората си. Да ги убеждава всеки ден и час, че целта си заслужава жертвите. Защото цялата вяра и енергия на тези зад гърба му се крепеше на него и само на него.
В един момент проумя, с известна досада, че тези хорица, племето го дебне и гледа в устата и следи всеки жест и мигване. И тълкуваше с дни тези знаци.
Не знаеше дали да се радва или да се дразни, че като че ли цялата колона беше като един човек, който започва и свършва с него.
В това голямо тяло и душа не минаваше мисъл, без тя да се е зародила в неговата глава и не се произвеждаше действие без неговата уста да повели. Но в крайна сметка ханът установи за себе си, че това положение е дразнещо и досадно. Истинско бреме! Баща му беше казал: Един хан е толкова силен, колкто са силни хората му. А хората са силни толкова, колкото ханът им ги направи. Младият Аспарух уж беше разбрал, какво е значението на тези думи, но сега се дразнеше, наместо да се мотивира още повече.
Започна да мисли не като хан, ами като сам човек. Златото, което се возеше в колата току зад коня му не беше достатъчно за всичките 5 хиляди, но за него и боилите му беше достатъчно до края на дните му. Тези 5 хиляди бяха мизерна армия, но като група бяха тромави и трудно управляеми. За какво са му нужни тогава. С тях не може да успее, каквото и да започне. А пък трябва да ги храни и пои. Почуства ги като камък на шията.
Сам, той и приятелите му боили, щеше да е много по-добре. Така в главата му се зароди план. Една нощ, бяха отседнали на бивак до сегашната река Днепър, хан Аспарух, с по-близките си боили, и хазната, избяга от хората си. Взе парите, които по силата на произхода си той беше овластен да разходва, взе жените си, колите с покъшнината, и наобиколен от боилите тихичко се изниза нанякъде. Сам ще бъде щастлив. А народа му наистина не си струва. Твърде малко, твърде слаби.
На другата сутрин хората му се събудиха и до обяд из стана се разнесе страшната вест - хана го няма, боилите ги няма (повечето), хазната я няма. Те бяха сами насред пътя към Запада, но къде точно и каква е посоката и как точно ще стигнат целта си - никой не знаеше. И ги налегна отчаяние и не след дълго другите народи ги разпертушиниха. Както вятър разпръсква суха шума...
Ханът престана да е хан, защото силата му идваше от неговите хора, а той вече хора нямаше. Те го мразеха и проклинаха и тези клетви и тази ненавист го застигнаха...
Само след няколко дни Хан Аспарух пристигна в двора на някакъв владетел и поиска убежище. Показа златото си, показа боилите си - до един облечени в тежки ризници, жените и дъщерите си, все причини да го приемат радушно. Тъй и се получи. Местният Владетел се зарадва, че толкова отбрана група беше избрала да подсили точно неговото племе - в онези времена един брониран конник беше неизмеримо богатство.
Все пак след няколко дни на хана се наложи да разкаже историята си. Щом свърши, домакинът му го намрази. Промени си отношението - не криеше презрението си.
Но защо? навъси се Аспарух.
Домакинът му го попита:
Какъв е този хан, който ще изостави и ограби собствените си хора? Това е неестествено! Ти, глупако, не знаш ли, че ти друго освен твоите хора нямаш. Ти си толкова силен, колкото са силни хората ти. А те са толкова силни, колкото ти ги направиш силни. И в крайна сметка трябва да сте един до друг навсякъде. За да се крепите, защото сте едно цяло. По отделно загивате. Щом си от нашата класа - на хановете, на царете и владетелите - как е възможно да не го знаеш?!
Сега си мой гост, а можеше да дойдеш и да вземеш царството ми, защото аз повелявам двойно по малко народ от теб. Но не - ти идваш със сто лустросани левента и ме молиш да те приема, заради парите ти. На дръвника!!! И антуража също!!! Жените ви ще задържим. Ще раждат красиви и силни деца, защото кръвта ви е добра. Но ще ги учим на нашето, защото явно вашето нищо не чини!
И така хан Аспарух най-накрая проумя това, което беше искал да му обясни преди време хан Кубрат, собствения му баща. Но то проумяването се случи едва след като го чу от друга, чужда, уста. И както често се случва, беше вече късно за промяна.
Послеслов: За щастие това е чиста, ама чиста измислица :-) фантасмагория. Дано тези, които по случайност след 200 години хитнат този пост не си помислят, че такава е била българската история. Нищо подобно не се е случило и затова ние българите населяваме едно от най-красивите ъгълчета на земята.
Но ако навремето ханския елит беше като сегашния български елит, то тази история щеше да се е случила със сигурност...
А се е случило приблизително това:
Comments