My stroke of insight | Jill Bolte Taylor
Транскрипция на Български
Когато един изследовател на мозъка получи удар...
(моля да бъдете благосклонни към автоматичния превод, който всъщност, както сами ще се убедите, съвсем не е зле :)
Като се замисля с подръчни средства (моят собствен мозък), колко малко знаем за това какво е мозъка, как функционира, как е устроен и ожаднявам.
Имайки в предвид, че този свят се движи от идеи, креативност, демони и мании с първоизточник само и единствено нечий мозък, то непознаването на този първоизточник ни обрича на инертност, суеверие и успех, зависещ до голяма степен от ирационални стечения на обстоятелствата, наречени "гол късмет" и отричане, базирано единствено на невежество.
Аз нищо не разбирам от мозъци. Но тази сутрин в пощенската кутия се получи редовния нюзлетър na Боб Дойл, един от хората зад филма The Secret. Боб Дойл поддържа сайта MindPowerNews.com.
Историята този път е следната…
Една сутрин невроантроположката Джил Болти Тейлър получава възможност, която рядко се случва на изследователи на мозъка - получава удар. Но не от бързите и силни, които те оставят като труп на място, а бавен и постепенен, така че тя спокойно може да чувства и анализира ставащото с мозъка и. Тя си спомня всеки един момент.
Това е една история за мозъка ни, как той ни дефинира и свързва със света и с другите около нас.
Аз започнах да изучавам мозъка защото аз имах брат, който беше диагностициран с шизофрения. И като сестра и като учен, аз исках да разбера, защо e така, че мога да взема моите мечти, аз мога да ги свържа към моята действителност, и аз мога да карам моите мечти да бъдат моя реалност - това, което става с брат ми и неговата шизофрения, е че неговия мозък не може да свърже неговите мечти с обща, споделена от повечето нас действителност, вместо това те стават заблуди?
Така аз посветих моята кариера, за да проуча сериозните умствени болести. И аз се преместих от моя роден щат Индиана в Бостън, където работех, в лабораторията на д-р Francine Benes, харвардската катедра по психиатрия. И в лабораторията, ние питахме, какви са биологичните разлики, между мозъците на индивиди, които биха били диагностицирани с нормален контрол, в сравнение с мозъците на индивидите диагностицирани с шизофрения, шизоефективни или с бипилярен дизордър?
Така ние картографирахме всъщност microcircuitry на мозъка, кои клетки с кои други комуникират, какви химикали обменят, и тогава с какви количества от тези химикали. Също имаше голямо значение в моя живот защото аз правех този вид проучване през деня, а вечер и в уикендите бях защитник към национален съюз за умствени болести.
Но на сутринта на 10-и декември 1996 аз се събудих за да открия, че аз самата имах мозъчен проблем. Един кръвоносен съд избухна в лявата половина от моя мозък. И за четири часа аз гледах моя мозък да се влоши напълно в неговата способност да преработва цялата информация. В сутринта на кръвоизлива аз не можех да ходя, говоря, четя, пиша или да си спомня някаква част от моя живот. Аз станах всъщност дете в тялото на жена.
Ако вие сте видяли изобщо мозък на човек, очевидно е, че двете полукълба са напълно отделни от едно от друго. Аз съм внесла за вас мозък на истински човек. [Благодаря] Всъщност, това е мозък на истински човек. Това е предната част на мозъка, задната част на мозъка с гръбначен мозък, който излиза надолу, и това е това, как ще бъде позиционирано вътре в моята глава. И когато гледате мозъка, очевидно е, че двата мозъчни полукълба са напълно отделени от един от друг. С онези от вас, които разбират компютри, дясното полукълбо функционира като успореден процесор. Докато лявото полукълбо функционира като сериен процесор.
Двете полукълба комуникират едно с друго чрез corpus collosum,, което е създадено от около 300 милиона axonal влакна. Но различни от онова, двете полукълба са напълно отделни. Защото те обработват данни различно, всяко полукълбо мисли за различни неща, интересуват се от различни неща, и това аз дръзвам ли да кажа, че те имат много различни индивидуалности.
[Извинете ме. Благодаря ви. За мен е радост да съм тук]
Нашето дясно полукълбо е всичко за този момент, за мига. То е всичко за тук и сега. Нашето дясно полукълбо мисли в изображения и то учи кинестатично чрез движението на нашите тела. Информация във форма на енергията протича паралелно от всички наши сетива. И тогава то избухва в този огромен колаж на това, което е сегашния момент: това, на което мирише, това, каквото изглежда, и това, като какво звучи. Аз съм енергия, свързана с обркъжаващата ме енергия чрез чувствителността на моето дясно полукълбо. Ние сме енергийни същества, свързани като семейство едно с друго, чрез чувствителността на десните си полукълба. И точно тук, сега, всички ние сме като братя и сестри на тази планета, тук сме, за да направим света едно по-добро място. И в този момент ние сме съвършени. Ние сме едно цяло. Ние сме красиви.
Моето ляво полукълбо е много различно място. Нашето ляво полукълбо мисли праволинейно и методично. Нашето ляво полукълбо е всичко за миналото, и то е всичко за бъдещето. Нашето ляво полукълбо е замислено да вземе онзи огромен колаж на сегашния момент. И да започне да отбира детайлите и повече детайли и повече детайли за тези детайли. После категоризира и организира цялата тази информация. Свързва я с всичко в миналото, което сме научили и проектира в бъдещето всички наши възможности и умения. Лявото ни полукълбо мисли на определен език. То е онова непрекъснато мозъчно бърборене, което свързва мен, моя вътрешен свят с моите външни светове. То е толкова малко нещо, което ми казва на път за в къщи , "хей, не забравяй да купиш банани, и да ги изядеш утре сутринта". То е онази пресметлива интелигентност, която ми напомня, когато трябва да пусна пералня. Но може би най -важното, то е онзи малък глас, който ми казва: аз съм, аз съм. " И веднага след като моето ляво полукълбо ми напомни: аз съм, аз се обособявам, ставам истински отделен индивид, отделен, от енергийния поток около мен и отделен от теб.
Тази част на мозъка си загубих сутринта, в която получих удара. В сутринта на удара, се събудих с болка от блъскане зад моето ляво око. И то беше от вида пронизваща болка, която вие получавате, когато отхапете сладолед. И то ме хвана и после то ме освободи. Тогава то ме хвана и ме пусна. За мен е много необичайно да изпитам който и да е вид болка, така че аз помислих, добре, ще започна моята нормална процедура. Така аз станах и скочих на моя велоергометър, който си е една пълноценна фитнес машина. Тренирам аз и осъзнавам, че ръцете ми приличат на примитивни лапи, хванали дръжките на уреда. Помислих си, чудна работа. Гледам надолу към тялото си, уха, аз съм едно странно изглеждащо нещо. Сякаш моето съзнание е далеч от моя нормален начин на възприемане на действителността, от човека върху фитнес-машината, който усеща всичко, до някакво езотерично пространство, където аз се наблюдавам отстрани, тренирайки върху уреда.
И ставаше все по чудато, и моето главоболие ставаше все по-силно, така че аз слизам от фитнеса, минавам през всекидневната и осъзнавам, че всичко вътре в моето тяло е забавило ход. И всяка стъпка е много твърда и много преднамерена. Няма никаква флуидност в моята крачка, и има едно стягане на моите възприемания, всъщност аз съм само фокусиран върху вътрешните си системи. И аз стоя в моята баня, готова да пристъпя към душа и всъщност чувам диалога вътре в тялото си. Аз чух малък глас да казва, " добре, ти мускул трябва да се свиеш, ти мускул да се отпуснеш. "
И аз загубих равновесия и политнах към стената. И аз гледам надолу моята ръка и осъзнавам, че не мога вече да дефинирам границите на моето тяло. Аз не мога да дефинирам това, къде започвам или къде свършвам. Защото атомите и молекулите на моята ръка се съчетаха с атомите и молекулите на стената. И всичко, което аз можех да открия, беше тази енергия. Енергията. Аз се питам, какво е погрешно с мен? какво става? и в онзи момент бърборенето към моят мозък, бърборенето към лявото полукълбо спря. Сякаш някой взе дистанцио0нно и натисна бутона за изключване на звука. Пълна тишина.
И отначало аз бях шокирана за да се открия вътре в тих ум. Но тогава аз бях веднага привлечена от великолепността на енергията около мен. И защото аз не можех вече да идентифицирам границите на моето тяло, аз се чувствах огромна и просторна. Чувствах се едно с цялата енергия и там беше красиво.
Тогава, изведнъж, моето ляво полукълбо се завръща онлайн и ми казва, "hey! имаме проблем, имаме проблем, трябва да получим някаква помощ. "всъщност то е подобно, добре, добре, аз получих проблем, но тогава аз се върнах в съзнание, и любящо нарекох това пространство земята Ла Ла. Толкова хубаво беше там. Представете си, какво щеше да бъде, да не сте свързани от вашето мозъчно бърборене, което ви свързва с външния свят. Всъщност тук аз съм в това пространство и всеки стрес свързан с моята работа беше изчезнал. И аз се чувствах по-лека в моето тяло. И си представете всички връзки във външен свят и многото стресиращи фактори, те бяха заминали. Аз изпитах чувство на мир. Представете си това, което щеше да ви е, ако изгубите 37 години от емоционалния си багаж! Аз изпитах еуфория. Еуфорията е хубава и тогава моето ляво полукълбо идва онлайн и то казва, че "hey! Трябва да внимавате, ние трябва да получим помощ. Започнах да мисля, трябва ми помощ, трябва да се съсредоточа. Измъквам се от душа, обличам се механично, ходя около моя дом и си мисля: Трябва да отида на работа, трябва да отида на работа. Мога ли да шофирам? Мога ли да шофирам?
И в онзи момент моята дясна ръка напълно се парализира. И аз осъзнах: Господи! Аз имам удар! Аз имам удар! И Следващото нещо, което моят мозък ми казва:Еха! Това е всъщност готино. Това е всъщност готино. Колко мозъчни учени имат възможността за изучаването на техния собствен мозък от вътре?
И тогава: "но аз съм много заета жена. Аз нямам време за удар! добре, аз не мога да попреча на удара да се случи, така че аз ще правя това за седмица или две, и тогава аз ще се завърна към моето действие, добре.
Всъщност аз трябва да се обадя за помощ, трябва да се обадя в работата. Аз не можех да си спомня номера на работно място, всъщност аз си спомних, че в моя домашен офис имам визитка с номера на другия офис. Така аз отивам в моя кабинет, изваждам 3-инчов стек визитки. И гледам визитката отгоре, и въпреки че аз можех да видя, че това е, като че ли изглеждаше да е моята визитка, аз не можех да кажа дали това беше моята карта или не, защото всички, които аз можех да видя, бяха пиксели. И пикселите на думите се съчетаха с пикселите на фона и пикселите на символите, и аз просто не можех да разкажа. И аз щях да чакам това, което аз наричам вълна на яснота. И в онзи момент, аз щях да бъда способна да се свържа към нормалната действителност и аз можех да кажа, това не е визитката, това не е визитката. То ми отне 45 минути, за да напредна един инч надолу вътре в стека с визитки.
Междувременно, за 45 минути кръвоизливът става по-голям в моето ляво полукълбо. Аз не разбирам числа, аз не разбирам телефона, но то е единствения план, който имам. Взимам телефонната слушалка и я поставям точно тук, взимам визитката и я поставям точно тук, и напасвам формата на завъртулките на визитката с формата на завъртулките на телефонната слушалка. Но тогава аз ще се скитам назад във владенията на Ла Ла, и не си спомням кога завръщам се, ако аз бях набрал вече онези номера.
Така че аз да трябва да използвам моята парализирана ръка като пън, и да покрия числата които вече натиснах, така че като се върна в нормалната реалност да си кажа, да, аз съм набрала вече това число. Накрая числото става набрано, и аз слушам телефона, и моят колега вдига телефона и казва: Whoo wooo. [смях] Казвам на себе си: О, Господи! Звучи като ловджийски пес! и така аз казвам на него, за мене си съвсем ясно му казвам. "Аз съм Джил! Имам нужда от помощ!, но това, което излиза от устните ми е, Whoo wooo! Мисля си, О, Господи! Звуча като ловджийски пес!" Така аз не можех да зная, не знаех, че не мога да говоря или разбера език, докато не опитах.
Моят колега осъзнава, че аз имам нужда от помощ, и вика бърза помощ. И известно време по - късно аз се возя с линейка през Бостън към болницата. И аз се къдря в малка ембрионална топка. И като балон с последното парче въздух само, само точно през балона аз усетих моя енергиен асансьор и аз усетих, че моя дух ще се предаде. И в онзи момент аз знаех, че аз не бях вече хореографа на моя живот. И също докторите спасяват моето тяло и дават втора възможност за живот или това беше вероятно моя момент на преход.
Когато аз се събудих по-късно онзи следобед аз бях шокирана да открия, че още бях жива. Когато усетих, че моя дух ще се предаде, аз казах сбогом на моя живот, и моя разум е сега разделен между две много противоположни равнини на действителност. Стимулацията, която влиза чрез моите сензорни системи, се чувства като чиста болка. Светлината изгори моя мозък както пожар и звуци беше толкова силен и хаотичен, че аз не можех да различа глас от общия шум и всичко, което исках беше да избягам. Защото аз не можех да идентифицирам позицията на моето тяло в пространството, аз се чувствах огромен и скъп, като джин тъкмо освободен от бутилката. И моя дух се рее свободно като голям кит през море на тиха еуфория. Хармонично. Аз си спомням смятайки, че няма начин, по който да върна тази огромност обратно в това малко тяло.
Тогава осъзнах; аз съм още жива! Аз съм още жива и постигнах нирвана. И ако аз съм имала нирвана и аз съм още жива, тогава всеки, който е жив, може да постигне нирвана. Аз изобразявам свят, който е запълнен, с красиви, мирни, обичащи хора, които знаеха, че те можеха да стигнат до това пространство в който и да е момент. И че те можеха нарочно да изберат да стъпят вдясно от техните леви полукълба и да открият този мир. И тогава осъзнавам какъв огромен дар това преживяване може да бъде, че това е удар на прозрението, което това можеше да бъде, за това как живеем нашите животи. И то мотивирано. И то ме мотивира да се възстановя.
Две и половина седмици след кръвоизлива, хирурзите ме трапанираха и махнаха съсирек с размер на топка за голф, който подтискаше моите центрове на речта. И ето ме тук с моята майка, истинският ангел на моят живот. Отне ми осем години напълно да се възстановява.
Всъщност кои сме Ние ? Ние сме силата на живота във вселената, с ловкостта и двама познавателни центрове. И ние имаме силата да избираме, момент след момент, кой и какви искаме да бъдем на този свят. Точно тук, точно сега, аз мога да стъпя в съзнанието на моето дясно полукълбо, където ние сме -- аз съм силата на живота във вселената, мощта на 50 трилиона красиви молекулярни гении, които представляват моята форма. В едно със всичко онова, което съм. Или мога да избера да стъпя в съзнанието на моето ляво полукълбо. Където аз ставам отделен индивид, твърд, отделен, от потока, отделен от вас. Аз съм д-р Джил Болти Тейлър, интелектуалка, невроанатомист. Тези са дветене начала вътре в мен.
Кой бихте избрали? Кой избирате? Кога? Аз вярвам, че колкото повече време отделяме да задействаме дълбоката вътрешна мирна схема на нашите десни полукълба, толкова повече мир ние ще хвърлим към света и по-мирната нашата планета ще бъде. И аз сметнах, че това е идея, която си струва да бъде разпространена.
Σχόλια